Случаят в Аткинсън  

Арестуването и съдебния процес срещу Израел Дамън

От Брус Уейвър

(Взето от Adventist Currents, Том. 3, №1, 1988)

За повече от един век, адвентистите от седмия ден са се надявали без всякакви колебания на личния доклад на Елън Г. Уайт, за нейните първи пътувания след голямото разочарование, (които първо бяха публикувани през 1860 г.) относно тяхното разбиране за нейното призвание и нейната ранна служба.¹

В лично писмо до Дж. Н. Лоугбороу през 1874 г. тя описва, как е прекарала зимата и пролетта на 1845 г., когато е пътувала от град до град, главно в Мейн, като се е борила с различни форми на фанатизъм, които бяха погълнали изцяло тези хора от движението на Милър, които (след разочарованието през 1843 и 1844 г.) все още отказваха да повярват, че Бог не е променил своето разписание с тях.²

Обаче неотдавна открит вестник със статия за събитието в Анкинсън, Майн, от февруари 1845 г., в което са участвали Елън Хармън, Джеймс Уайт, Доринда Бейкър, Израел Дамън и други поставя под съмнение автобиографичните скици на Елън Уайт.³

Докато погледа назад в миналото на Елън Уайт относно нейните пътувания подчертава ролята й като воюваща срещу фанатизма, често тя се спира на потресаващи чудеса, за които казва, че или са посещавали нейната служба или са се случили в присъствието й. Публикуваният три страници доклад от г-жа Уайт относно ареста и процеса срещу Израел Дамън⁴ е толкова впечатляващ, че когато го четях през март 1986 г. ми дойде на ум, че някои от съвременните справки за него може да са оцелели във вестника на Нова Англия – особено, след като полицията и съда бяха намесени в него.

Моето изследване беше наградено много скоро. Аз видях най-ранния доклад от очевидци за Елън Хармън, когато е била във видение – доклади, които бяха включени в съдебни показания под клетва, относно действията, които доведоха до арестуването на Израел Дамън. Най-значимият исторически документ беше една статия от 7 март 1945 г. В Piscataquis Farmer под заглавие „Процеса срещу старейшина И. Дамън”. Този седмичен вестник, издаван в Дувър, Мейн, представи 124 инчова колона от съкратен текст от документа на съдебния секретар, отразяващ процеса на 17 и 18 февруари. Присъствието на Елън Хармън по време на ареста на Дамън и забележките за нейното поведение, по време на действията, които доведоха до този арест, прави този документ особено интересен за адвентистите. Обаче интереса се превръща в безпокойство, когато доклада на г-жа Уайт относно случая е сравнен с този на свидетелите по делото. Но преди да направим това сравнение, необходимо е да установим контекста и да прочетем документите, които споменахме.

„Мъгливо, снеговито и валене на град”

Елън Хармън напусна своя дом в Портланд, Мейн, през януари 1845 г. и пътува с шейна със своя девер, Самуил Фос, за да посети сестра си в Поланд, Мейн⁵. През 1844 г. тя беше видяла едно видение, а също така беше получила „призив” да пътува, за да сподели видението си с други последователи на Милър в Мейн.⁶

Бяха изминали около три месеца от голямото разочарование и консервативното население на Нова Англия не можеше да разбере защо Милъризма беше надживял горчивото разочарование от 1843 и 1844 г. Дори преди неявяването на Христос, много хора вярваха, че съществуваха достатъчно доказателства за „свят живот, без да се прибягва до възможността за скорошния край на света, като причина с която да се обърнат към човечеството.⁷

Докато повечето от Милъристите се присъединиха обратно към основното течение на деноминациите и обществото като цяло, малцинство от истински вярващи беше разпръснато в северозападната част на страната. Някои от тях, в родния град на Елън Хармън, Портланд, се покланяха „с благоприличие в поведението ... в залата Бетховен.⁸” Други събрания, (които бяха посетени от г-ца Хармън) които ставаха изключително в частни къщи, се отличаваха с поздрава на „святата” целувка, силно викане и пеене, физически унижения, смесено миене на краката, многократни кръщения чрез потапяне и изяви на доброволно смирение, като пълзене и лаене и изявите на няколко (предимно жени) ясновидки.⁹

Но решението, че не трябва да се работи, което беше разпространявано от видни адвентисти екстремисти, беше това, което обърна вниманието на властите към тях. За пръв път в околията Пискатакус, властите се намесиха сериозно по отношение на фанатиците Милъристи в Мейн. Този случай много скоро беше последван от арест, процес и затвор или попечителство в Орингтън, Бангор, Парис, Норуей, Уудсток и Портланд.¹⁰

Елън Хармън се движеше постоянно всред тези адвентисти-екстремисти и се предполага, че тя е избегнала арестуване в Орингтън, като е избягала от мястото.¹¹ Също така е възможно, тя да е била арестувана заедно с Джозеф Търнър в Портланд през април 1845 г.¹² Но няма съмнение относно присъствието и участието на Елън Хармън на събитието в Аткинсън, което доведе до арестуването на Израел Дамън.

Следващите параграфи са от втория том на Духовни дарби (стр. 40-43) и те съдържат единственото описание  на Елън Уайт относно инцидента в Аткинсън през февруари 1845 г.

Кликнете тук, за да прочетете описанието на Елън Уайт

Описанието във вестника

Описанията във вестника и други записи представят допълнителен контекст за случилото се, което г-жа Уайт описва толкова оскъдно.

На 15 февруари, 1845 г. около 50-60 разочаровани Милъристи се бяха събрали в къщата на Джеймс Айер младши, в югозападната част на малкия град Аткинсън в Мейн.¹³ В близкия град Бангор вече бяха наваляли почти 9 инча сняг, през този месец. Метеоролога на Бангор описва тази събота като мъглива, снеговита и валене на град”. Най-високата температура за деня беше 33^о по Фаренхайт и около 21:00 часа температурата спадна до 18⁰.¹⁴ Посетителите – повече от двадесет, от които бяха пристигнали с шейна от други градове като Екстър, Гарланд и Орингтън – подбудени от своето разочарование се събираха заедно.¹⁵  Въпреки че дома на Айер беше пълен със затоплени поклонници, близкия Мъртъв поток или един от притоците му¹⁶, щеше да бъде мястото за две ледени кръщения тази нощ.¹⁷

Събранието беше ръководено от бивш морски капитан от Екстър, Израел Дамън,¹⁸ и в него бяха включени две ясновидки: г-ца Доринда Бейкър от Орингтън и г-ца Елън Хармън от Портланд, а също така старейшините Хол, Уайт и Ууд.¹⁹

Свидетелят на обвинението, Уилям Кросби, 37-годишен адвокат²⁰, който беше на събранието тази събота вечер, го описа в съда след два дни:

„От време на време всички започваха да говорят, викайки заедно, колкото се може по-силно... Една жена лежеше на пода с възглавница под главата и. От време на време тя се изправяше и разказваше видение, което тя каза, че и е било показано... Това беше най-шумното събрание, на което някога съм присъствал – не съществуваше ред или правила, нито нещо, което да отрази което и да е друго събрание, което някога съм посещавал.”²¹

Може би е от полза да кажем, че издателя на Piscataquis Farmer, Джордж В. Едс, беше 58-годишен мирови съдия.²² Службата, която той заемаше може да обясни защо той назначи мирянин, доброволец, за да съкрати записките на процеса за читателите на вестника. Но също така това подсказва причината, поради която толкова много място беше отделено на процеса във вестника.

Обикновен вестник в Мейн, в това време се състоеше от четири страници, като половината от тях съдържаха обяви и реклами за патентовани лекарства. Беше неестествено за новините да надхвърлят дължината на една вестникарска колона. Само речите на президента на САЩ или други важни лица от национално значение можеха да претендират за мястото, което беше отделено на процеса срещу Дамън – седем дълги вестникарски колони.

Целият репортаж от Piscataquis Farmer е възпроизведен по долу. Всички думи, които са добавени в скоби са били добавени за разяснение и някои козметични редакторски поправки са били направени за по-лесно четене. Моят коментар върху случая и документите, които хвърлят светлина върху него, започват от там, където завършва репортажа от вестника.  

Кликнете тук, за да прочете репортажа от вестника

(Всички цитати, които са без забележка са от историята в Piscataquis Farmer, от 7 март 1845 г.)

Репортажа в Piscataquis Farmer, относно процеса срещу Израел Дамън повдига два важни въпроса за адвентистите от седмия ден. Първият е относно спомените й за живота й, и дали те са сигурни дори в общ смисъл? Вторият е относно степента, до която тя е участвала във фанатизма след 1844 г.?

Като начало можем да отговорим на първия въпрос, като съпоставим изказването на г-жа Уайт относно арестуването на Дамън и неговия процес и съкратения доклад на свидетелите. Репортажът на процеса срещу Израел Дамън притежава изумителна стойност и правдоподобност:

1.    Числото на свидетелите (20 за обвинението и 18 за защитата).

2.    Интегритета на свидетелите, повечето, от които се боеха от Бог и нямаше да се закълнат лекомислено.

3.    Качеството на свидетелите (няколко от свидетелите на обвинението бяха адвокати и мирови съдии които имаха законно придобити права в интегритета на тяхната законна система.)

4.    Тоталното съгласие между свидетелите – на обвинението и защитата относно случая.

5.    Близостта на процеса до събитието (два дни).

6.    Явната автентичност на диалога.

7.    Изключително дългия и дословен доклад.

8.    Използването на записките на съда и адвокатите от репортера.

9.    Загрижеността на репортера за истинността на този доклад сравнен с казаното от свидетелите: „Аз ... съм се стремял да не ви представя по погрешен начин и ако откриете грешка, аз ви умолявам да я припишете на ума ми, а не на сърцето ми ... аз го предлагам като един несъвършен, но безпристрастен доклад.”

Помощник-секретаря на Наследството Уайт се хваща за прямотата и сдържаността на репортера, за да очерни неговия репортаж, казвайки: „Аз мисля, че не трябва да забравяме, че репортера се извинява за това, че не е толкова точен, колкото трябва да бъде ... Във всеки случай изглежда, че това е доклада на един репортер, за който можем да кажем, че не е съвършен.”²³

Всъщност, репортера казва на читателите на вестника, какви са усилията, които той е положил, за да бъде точен. „Аз съм съкратил свидетелските показания, колкото се може повече” от записките на „съда и адвокатите”, като съм „пропуснал само най-незначителната част”.

Гордън има друг аргумент: „Много бързо можете да видите, че техните свидетелски показания (на защитата и обвинението) си противоречат в почти всеки един от случаите... Изглежда, че тези, които са против Дамън разказват една история, а защитниците му друга.”²⁴

Явно Гордън не е отделил време, за да прочете съкратения доклад на репортера от записките на съда много внимателно. Свидетелите са съгласни във всяко нещо освен в това, че Елън Уайт беше наричана Имитация на Христос и кой беше в спалнята с Доринда Бейкър и защо.

Трима от свидетелите на защитата представиха подробно свидетелство относно показанията на обвинението представени от Уилям Кросби, благородник. Джеймс Айер младши, домакин на събранието в събота вечер каза: „Аз съм съгласен в голяма степен с неговите показания.” Айсли Осбърн каза: „Мисля, че свидетелските показания на г-н Кросби са правилни.” Джейкъб Мейсън добави: „Аз чух свидетелските показания на Кросби и аз мисля, че той е прав.”

Изглежда, че Дамън не излежа своята присъда, както Гордън обобщава. Но това не беше поради причината, както Гордън спекулира, че „свидетелските показания са били противоречиви”.²⁵ Ако свидетелските показания бяха противоречиви, както Гордън твърди, съда в Дувър нямаше да произнесе присъдата „десет дни затвор”.

Както изглежда, защитата е обжалвала. Тъй като самия Дамън написа, че след произнасяне на присъдата неговия случай беше „отложен за след май (сесията на областния съд), заповедта за арестуване беше анулирана и аз бях освободен, без нова дата за съд.”²⁶

Наричайки процеса „една от най-великолепните защити на религиозно търпение и свобода, която някога съм имал възможността да слушам”, един от съвременниците на Холмс, Джозеф Д. Браун, си спомня за защитата на Холмс, по време на процеса срещу Дамън, като: „красноречив аргумент за религиозна свобода и търпение и правото на всеки човек да се покланя на Бог, според съвестта си под собствената си лоза и смокиня”.²⁷

Дамън не беше освободен, както казва Гордън: „тъй като показанията бяха противоречиви”, или както г-жа Уайт си спомня, че показанията на „многото свидетели” на обвинението; „веднага бяха оборени от показанията на познатите на старейшина Дамън, които бяха призовани да свидетелстват”.²⁸ Аргументът, който спаси Дамън от десет дни в затвор произлизаше от закона, а не от показанията.

Иронично е, че защитника на фанатизирания адвентист беше ветеран масон, който стана господар на масонската ложа, която беше организирана във Фокскрофт в годината на процеса срещу Дамън. Религиозно, той беше свободомислещ, въпреки, че беше свързан със световната църква.”²⁹

Бившият сътрудник, секретар на Наследството Уайт, Роналд Клейбил, съчини свое собствено извинение, казвайки ни, че в Аткинсън Джеймс Уайт и Елън Хармън са били изненадани и не са били в свои води:

„Аз не знам колко фанатизирано е било поведението в Портланд. Но в известен смисъл, тя беше изложена на него за пръв път в Аткинсън. След като премина през тази опитност, тя пътуваше спокойно за следващия град с Джеймс и сестра Фосс във файтона. Може би Джеймс е казал: `Надявам се вече да не се озоваваме в едно от тези отново.”³⁰

Със сигурност може да бъде установено, от публикациите и писмата на г-жа Уайт, че Аткинсън не беше нейното първо „излагане на фанатизъм”. В една есенна вечер през 1842 г., за пръв път тя беше просната от силата на Светия Дух, което беше определено като „второто” благословение и поради това не можа да се завърне в дома си тази нощ.³¹

Преди да се беше срещнала с Израел Дамън, в първото видение на Елън Хармън (декември 1844 г.) ясно потвърждава, че тя вярваше в „умиването на нозете един на друг и поздрава със свята целувка.”³²

В по-рано публикуван доклад, г-жа Уайт наименува градовете, които е посетила в първото си пътуване в източен Мейн: Поланд, Орингтън, Гарланд, Екстър и Аткинсън.³³ Преди уикенда, в който Дамън беше арестуван, г-ца Хармън е била в Орингтън, където тя се е срещнала с Джеймс Уайт. В Гарланд тя е получила писмо от майка си, която я „умолява” да се завърне обратно в Портланд, тъй като „фалшиви истории са били разпространявани за мен”. Но тя имаше „голяма свобода” в споделяне на свидетелството си там и „от тук нататък викове на слава и победа се разнасяха от тази къща” в Гарланд.³⁴ Събранието в Гарланд трябва да е било поне малко шумно.

Следващата спирка на г-жа Уайт беше Екстър, родното място на Израел Дамън. Две години по-късно г-жа Уайт писа на Джозеф Бейтс относно своята част в това събрание:

„Аз получих идеята за идването на Младоженеца около средата на февруари, 1845 г, когато бях в Екстър, Мейн, в събрание с Израел Дамън, Джеймс Уайт и много други. Много от тях не вярваха в Затворената врата. В началото на събранието аз пострадах много. Изглеждаше, че неверието ни беше обградило от всяка страна.

Там присъстваше една сестра, за която казваха, че е много духовна. За повече от двадесет години тя беше пътувала и проповядвала. Тя наистина беше майка за Израел. Но разцепление се появи относно Затворената врата. Тя беше много милостива и не можеше да повярва, че вратата за спасение е затворена. Аз не знаех нищо относно нейните различия. Сестра Дюрбен се изправи, за да говори. Аз се почувствах много, много тъжна.

За дълго време изглеждаше, че духа ми е в агония и докато тя говореше, аз паднах от стола си на пода. Това беше времето, когато получих видението за Исус, който се изправи от своя посреднически трон и премина в Пресветото място като Младоженец, за да получи царството си. Всички бяха дълбоко заинтересовани от тази идея. Всеки един от тях каза, че тя е напълно нова за тях. Господ работеше с могъща сила, за да затвърди истината в техните сърца.

Сестра Дюрбен знаеше, че това е силата на Бог, тъй като тя я беше почувствала много пъти и скоро, след като аз паднах, тя беше повалена на пода, като викаше към Бог да има милост към нея. След като излезнах от видението, моите уши бяха поздравени от пеенето и виковете на г-жа Дюрбен. Повечето от тях приеха видението и бяха установени относно Затворената врата.”³⁵

Това, което г-жа Уайт написа на Джозеф Бейтс относно събранието в Екстър с Дамън, Джеймс и други явно не беше предназначено като описания на събранието като цяло; но това, което тя описа явно притежава характера на харизматично събрание. Тя и сестра Дюрбен бяха „повалени на пода” или „убити на пода”, а Дюрбен викаше, докато тя все още беше във видение. Какво друго се е случило, не е споменато; но като имаме предвид присъствието на Дамън и неговото предполагащо се ръководство на събранието, няма причина да се съмняваме, че той е бил част от тези „упражнения”, които той изпълняваше след започването на новата година.

Свидетелите на процеса на Дамън са съгласни, че в последните няколко седмици, той е ръководел събранията в Гарланд, Екстър и Аткинсън и че той им е казвал да не работят, като е практикувал това, че вече няма спасение за грешниците, „святи целувки”, миене на краката, пълзене и повторно кръщение.

Джон Бартел от Гарланд каза, че той познава Дамън от седем години и че „неговия характер винаги е бил добър, до около преди шест седмици.”

Джеремая Б. Гриин казва под клетва: „Аз посетих едно събрание преди две седмици, (неделя, 2 февруари 1845 г.)... старейшина Дамън водеше събранието.” Там Гриин видя миене на крака и Дамън да целува г-жа Осбърн.”

Дж. У. Е. Харви каза пред съда, че е посетил няколко събрания. Първото събрание продължи осем дни – познава Дамън от шест седмици – Дамън, (Джеймс) Уайт и Хол водеха събранията.”

Явно събранието в Аткинсън не беше ръководено от Джеймс Уайт и Елън Хармън вече пътуваше с него поне от две седмици.³⁶

Джон Галисън каза, че той познава Дамън „от няколко години” и е „посетил всяко събрание”, включително и тези в „дома на Дамън” и той вярваше, че „Дамън е бил кръщавал около 23:00 ч.” Кръщенията започнаха да се увеличават, в месеца след процеса на Дамън, когато новата дата,(за пришествието) април 1845 г. беше определена.

О. Р. Л. Кросиер и други казват, че тъй като завръщането на Господ наближаваше,³⁷ от 20–24 март, дневно бяха кръщавани по десет, петнадесет кандидати от тези, които се срещаха в дома на Джеймс Айер младши в Аткинсън.³⁸ Според Oxford Democrat Дамън все още беше техния „водещ старейшина”.³⁹

Под клетва или под вдъхновение?

На кого да вярваме?

Че г-жа Уайт не беше разочарована от поведението на Дамън в Аткинсън е много лесно да се види от нейните писания. През 1860 г. тя си спомни за събранието в Ехтър и „това, което ми беше показано относно някои фанатици, които присъстваха на събранието, които бяха издигнати от духа на Сатана.”⁴⁰ Това не може да се отнася за Дамън: „върху когото се изля Божия Дух”, (и на следващата страница)⁴¹ ... по време на ареста му в Аткинсън. По време на процеса г-жа Уайт третира Дамън като знаменитост и не след дълго те двамата бяха в Топшам, Мейн, където тя написа: „Брат Дамън се провикна в Духа и силата на Бог, „за да съдейства чрез молитва за оздравяването на Франсис Холанд.”⁴²

Грейбил каза, че „след като премина през тази опитност (в Аткинсън), тя пътуваше спокойно за следващия град с Джеймс и (Луиз) Фос във файтона.”⁴³ Малко вероятно е, тя да е пътувала спокойно до следващия град. Тя и Джеймс напуснаха сцената на арест. Ако те се чувстваха спокойни и смели, те щяха да присъединят свидетелските си показания с тези на „силните братя, които присъстваха”, както г-жа Уайт написа по-късно „и застанаха до Дамън по време на процеса.”⁴⁴

По всяка вероятност „сестра Фос не беше във файтона”. Явно затова майката на Елън я „умоляваше да се завърне в къщи”.⁴⁵ Наличните документи подсказват, че Луиз Фос придружи Елън по-късно, по време на нейното първо пътуване в Ню Хампшър.⁴⁶ Също така, този с когото тя пътуваше и тя бяха транспортирани с шейна, а не с файтон.

Не е възможно Джеймс Уайт да е казал: „Надявам се вече да не се озоваваме в едно от `тези` отново.” Както беше посочено от Дж. У. Е. Харви, в съда в Дувър, „Дамън, Уайт и Хол бяха водачите” в по-ранно събрание, което „продължи осем дни”. По късно, в лятото на 1845 г. Уайт се отъждестви с фанатизираните адвентисти, като написа: „Повечето от нашите братя са под настойничество” и явно перифразира част от видението на своята спътничка:

„В това време Бог им показа (на християните, които не последваха Милър), че Той обичаше `капризната`, `фанатизирана` и `позорна` група, тези, които миеха краката си един на друг.”⁴⁷

Година по-късно и четири дни преди женитбата си за Елън, Джеймс Уайт се оплака на „брат Колинс” относно „църквата на упоритите и отвратителни самостоятелни църкви и методисти”, пред които той трябваше да говори на погребение. Той се постара Колинс да разбере правилно, че той „нямаше да се опитва да привлича хора към адвентната вяра. Не! Вече е твърде късно. Но понякога се налага да представим причината за нашата вяра и аз мисля че трябва да правим това дори и пред `свинете`.” Няколко реда по-надолу, Уайт спомена за скорошно посещение на някои адвентни приятели, като обобщи: „Ние прекарахме времето си със Светия Дух.”⁴⁸

Елън Уайт на подсъдимата скамейка

Свидетелите на обвинението и на защитата в голяма степен са съгласни относно това, което се случи в дома на Айер в Аткинсън, в събота вечер, на 15 февруари 1845 г. Съществува съществена разлика между казаното от г-жа Уайт през 1860 г. – петнадесет години след събитието – и показанията на свидетелите, както са представени от Piscataquis Farmer. Доклада и свидетелите я опровергават относно главните и незначителни точки и нито един от свидетелите не я поддържа по нито една от спорните точки.

Противоречията, които са от важно значение са между длъжностното лице, което извърши ареста, Джозеф Мултън, и паметта на г-жа Уайт относно това, дали участниците в дома на Айер са се противопоставили на арестуването на Дамън. Мултън даде показания, че когато е казал на Дамън, че той е арестуван: „няколко жени са се нахвърлили върху него – той се хвана за тях и те за него”. Мултън каза, че „съпротивата е била толкова голяма”, че се е наложило да изпрати два пъти хора за подкрепления, за да му помогнат на него и на тримата му асистенти. „Както мъжете, така и жените се съпротивляваха” – каза Мултън.

Елън Уайт казва, че когато шерифа и тримата му помощници са се опитали да арестуват Дамън „Божия Дух се изля над него, силата му беше отнета и той падна безпомощен на пода”. В техния опит да изнесат Дамън от къщата, тя си спомня, че „те можеха да го преместят само на няколко инча, след което излизаха бързо от къщата”, тъй като „Божията сила беше в тази стая и Божиите служители бяха озарени от Неговата слава”, и тя настоява, че „те не се противопоставиха”. Но независимо от усилието на дванадесет мъже, „старейшина Дамън е бил държан там от Божията сила в продължение на 40 мин., и всичката сила на тези мъже не можеше да го подмести от пода, на който той лежеше неподвижен.”⁴⁹

Не само, че г-жа Уайт противоречи на описанието на служителя, който извърши ареста, но нейната версия описва събитие, което явно е отвъд всякаква човешка опитност. Истина или лъжа, но нейното видение е фантастично. Ако г-жа Уайт правилно описва свръхестествено събитие, тогава отзива на тези, които го изпитаха или видяха е много неестествен. Такова забележително събитие явно щеше да се превърне в център на голямо внимание. Въпреки това, нито един от многото свидетели, както за обвинението така и за зашитата, не се противопоставя на показанията на шериф Мултън относно ареста.

Ако дванадесет мъже са работили усилено и безуспешно за да помръднат един проснал се на пода и неограничаван по какъвто и да е друг начин човек и ако е съществувала такава силна и невидима атмосфера в стаята, до степен, че: „за тях беше облекчение да излизат от къщата” от време на време, обикновените хора щяха да се уплашат или (да променят вярата си), като изоставят мисията много преди 40 минути да са изминали.

Грешките, които г-жа Уайт допуска относно второстепенните неща свързани с процеса, също така допълнително нараняват правдоподобността на нейното описание:

Този инцидент от началото на 1845 г. представя пред съвременните адвентисти да направят неприятния избор между свидетелите на събитието и спомените на техния пророк – между свидетелски показания, дадени под клетва и показания направени под вдъхновение.

Г-жа Уайт фанатик?

Адвентистите, които позволяват на натрупващите се доказателства да окажат влияние върху тяхната оценка относно паметта на г-жа Уайт, ще открият помощ в обобщението относно фанатизма, срещу който тя настоява, че се е борила. Показанията дадени под клетва по време на процеса на Дамън – както на обвинението, така и на защитата – подсказват, че Елън Хармън е участвала в странните прояви, които предшестваха арестуването на Израел Дамън повече, отколкото Адвентистите от седмия ден могат дори да си представят. Всички публикувани и непубликувани изказвания на г-жа Уайт относно тези ранни опитности отричат каквото и да е нейно участие във фанатизъм. Факт е, че тя изрично настоява, че нейната първоначална грижа е била да пътува между разочарованите адвентисти и да се бори с фанатизма:

„Превърна се в мое неприятно задължение, да посрещна този (фанатизъм) и ние се борихме с много сили, за да го спрем. Ние не участвахме в него, а само решително свидетелствахме срещу него, където и да го срещнехме.”⁵³

„Номиналните адвентисти ме обвиниха във фанатизъм и аз бях неправилно, а от някои и погрешно представена като водач на фанатизма, който се мъчех да победя.”⁵⁴

Ще бъде неправилно да обвиняваме г-жа Уайт като виновна във фанатизъм, тъй като тя непрекъснато беше във връзка с фанатици. Въпреки всичко, как можеше тя да воюва с фанатиците, ако не е била там, където са били и те? Но свидетелите на процеса на Дамън и независимата документация казват, че тя е участвала в някои от самите действия, които тя по-късно отхвърля, а си спомня, че само се е борила с тях.

Повторно кръщение

„Някои отправят заклинания (или претендират), казвайки, че е задължение на някой определен човек, да бъде кръстен отново” – написа Джон Кук до редактора на „Зорницата”.⁵⁵  Ако Кук е чел вестника, може би е имал предвид Елън Хармън. Приятелски и враждебно настроените свидетели на процеса срещу Дамън казаха под клетва, че г-ца Хармън се обърна към няколко личности, които бяха в дома на Джеймс Айер-младши, тази събота вечер с болезнената алтернатива: те можеха да преминат през ледено кръщение тази вечер или да „отидат в ада.” Лотън Ламбърт информира съда, че Хармън:

„Разказвайки видението си на негова братовчедка и е казала, че тя трябва да бъде кръстена тази нощ, или да отиде в ада – тя се противопостави, тъй като вече беше кръстена.”

След това Ламбърт каза, че Хармън:

„Повика Джо Дуур и каза, че той се е съмнявал и няма да бъде кръстен отново – тя каза: брат Дуур няма да отиде в ада. Дуур коленичил до краката й и се помолил.”

Айсли Осбърн, приятелски настроен свидетел заяви:

„Тя каза, че техните случаи са й били открити от Господ и ако те не бъдат кръстени тази вечер, те ще отидат в ада. Ние й вярвахме...”

Относно тази точка и в това време Елън Хармън не беше лицемер. За пръв път тя беше кръстена на 14 г., на 26 юни, 1842 г. в Каско Бей.⁵⁶  По-късно Джеймс Уайт написа: тя „беше кръстена от моите ръце, в ранния период на нейната опитност.”⁵⁷ Тя проповядваше от видения това, което практикуваше, поне до 1850 г. На 19 юли 1850 г., когато беше в Осуиго, Ню Йорк, тя получи видение, че тези, които след 1844 г. са пазили неделята като събота:

„Трябва да бъдат кръстени отново, чрез водно кръщение във вярата на Затворената врата и пазенето на Божиите заповеди, и вярата на Исус, който идваше, за да седне на трона на своя баща Давид и да изкупи Израел.”

„Също така аз видях тези, които са били кръстени като врата в изявените църкви, те ще трябва да бъдат кръстени извън тази врата отново във вярата, която е спомената по-горе и всички, които не са били кръстени след 1844 г. ще трябва да бъдат кръстени отново преди идването на Исус, а някои няма да могат да напреднат, докато това задължение не е извършено.”⁵⁸

По-късно според видение в Осуиго г-жа Уайт се отказва от своята теология и методология от Аткинсън.

„Беше ми показано, че някои ... от нашите проповедници правят грешка, ... (като) превръщат въпроса за кръщението в изпит. Това не е начина, по който въпроса трябва да бъде третиран. ... Тези добри братя не водят  новодошлите във вярата стъпка по стъпка, внимателно и постепенно и някои ... бяха отблъснати от истината, докато малко търпение, нежност и внимателно отношение към тях можеха да предотвратят тези тъжни резултати.”⁵⁹

Затворената врата⁶⁰

През 1845 г., г-ца Хармън вярваше, че времето на изпитанието за „целия грешен свят”⁶¹ е отминало на 22 октомври 1844 г. Тя призна в писмо до Дж. Н. Лоугбороу през 1874 г., че „след отминаване на времето през 1844 г. аз вярвах, че повече грешници няма да могат да бъдат обръщани.” Това е правилно. Нейните следващи думи казват, че вратата беше затворена и за двете, за нейната памет и за нейната теология:

„Аз никога не съм имала видение, че повече грешници няма да бъдат обръщани и се чувствам свободна да заявя ясно, че никой никога не ме е чувал или някога е чел нещо написано от мен, което да им дава право да ме обвиняват, както те правят сега относно това нещо.”⁶²

„Тези”, които са отправили „обвиненията”, са четирима от приятелите и познатите на г-жа Уайт от ранните и дни. Те си спомнят нейната връзка със Затворената врата по различен начин. Естествено, че Израел Дамън беше там:

„От времето, когато се свързахме с г-жа Уайт, са изминали около двадесет години, но ние си спомняме много добре, че нейните първи видения или видение, беше разказвано от нея или други (особено от г-жа Уайт) във връзка с проповядването на Затворената врата и доказателствата за нея.”⁶³

Първият път, когато Елън Хармън разказа първото си видение извън Портланд, нейния роден град, беше през януари 1845 г. в Мегуиар Хил в Поланд, Мейн.⁶⁴ Джон Мегуиар си спомня:

„Първите видения, които тя имаше бяха в моя дом в Поланд. Тя каза, че Бог й е показал, че вратата на милостта е затворена и света вече нямаше шанс, тя назоваваше кои хора имат петна по своите дрехи и тези петна се появяваха върху тези, които поставяха под съмнение божествения произход на вестите й.”⁶⁵

През 1845 г., г-жа Лусинда С. Бурдик се срещна няколко пъти с Елън Хармън  в къщата на чичо си в Южен Уиндхам, Мейн. Г-жа Бурдик си спомня, че по време на едно от виденията на г-ца Хармън: „нейната позиция на земята е била толкова неудобна, че тя поставила главата й в скута си и по този начин я е подкрепяла през цялото видение.”⁶⁶ Г-жа Бурдик казва:

„Елън ... каза, че Бог й е показал във видение, че Исус Христос се е изправил в десетия ден, на седмия месец, 1844 г. и е затворил вратата на милостта; Той е напуснал е завинаги трона на посредничеството; целия свят е бил обречен и изгубен и повече никой грешник не можеше да се спаси... Казаха ми, че на този бряг (западния), те отричат, тя някога да е видяла вратата на милостта затворена; но съществуват хиляди живи свидетели, които знаят, че по-черна лъжа не може да бъде измислена и аз съм един от тези свидетели.”⁶⁷

Пастор А. С. Уелкъм, който бил кръстен повторно от Джеймс Уайт,⁶⁸ си спомня как няколко пъти е хващал г-ца Хармън, докато е падала на пода в моменти, когато е потъвала във видение.”

„Чувал съм я да разказва виденията си... Няколко от тях бяха публикувани на отделни листовки (по всяка вероятност той си спомня за ранните листовки напечатани на дългата страна, озаглавени – Към малкото разпръснато стадо)⁶⁹, в които се казваше как всички, които не одобряваха движението от 1844 г. бяха изгубени, как Христос е напуснал трона на милостта и че всички, които някога щяха да бъдат запечатани, вече бяха запечатани, и че вече никой не можеше да се покае. Тя и Джеймс проповядваха това в продължение на една или две години.”⁷⁰

Въпреки, че тези четирима свидетели опровергават изказването на г-жа Уайт от 1874 г. в което тя казва: „Аз никога не съм имала видение, че повече грешници няма да бъдат обръщани ... никой никога не ме е чувал или някога е чел нещо подобно написано от мен...” това което следва не са случайни изказвания срещу нейното. Това е изказване на г-жа Уайт срещу г-жа Уайт. На 13 юли 1847 г, когато тя все още вярваше в безвъзвратно Затворената врата Елън Уайт пише на Джозеф Бейтс за видение, което била получила през февруари 1845 г. по време на първото й мисионерско пътуване:

„Когато бях в Екстър, на събрание с Израел Дамън, Джеймс и много други, много от тях не вярваха в Затворената врата... Това беше времето, когато видях във видение Исус, който се изправи от своя посреднически трон и премина в Пресветото място, като Младоженец, за да получи царството Си. ... повечето от тях приеха видението и бяха твърдо убедени в доктрината за  Затворената врата.”^71.

Към 1883 г. г-жа Уайт не само отрича, че е имала видение, в което е видяла, че: „повече грешници няма да бъдат обръщани”, но сега тя добавя противоречието, че нейното видение е разединило малката група в тяхната грешка относно Затворената врата.

„За известно време след разочарованието през 1844 г. аз съм поддържала заедно с адвентното тяло, че вратата на милостта тогава е била затворена завинаги за света. Аз следвах тази позиция преди да бях получила първото си видение. Светлината, която Бог ми даде поправи нашата грешка и ни помогна да видим истинската позиция.”⁷²

Осъден в ада

Пет пъти свидетелите (двама приятелски настроени, а един враждебно) на процеса срещу Дамън приписаха на Елън Хармън специфичните думи „отиваш в ада”, като възможност за тези от посетителите в дома на Джеймс Айер младши, които или не искаха да „бъдат кръстени”, „да бъдат кръстени отново” или „не изоставят всичките си приятели”. От нейното видение в Осуиго, Ню Йорк (28 юли 1850 г.) се вижда, че Елън Уайт вярваше, че тези, които отказваха да се кръстят повторно бяха изгубени. Но някои адвентисти, които нямат нищо против въвличането на не библейска теология, може би ще бъдат обезпокоени, когато научат, че тя използва израза „отиване в ада”.

През юли 1874 г. г-жа Бурдик си спомня, че г-ца Хармън е използвала изразите „осъден и прокълнат”, когато описва целия свят след 1844 г. и да описва личности като такива, „когато те се противопоставиха на” нейните видения.⁷³

През следващия месец, в лично писмо до Дж. Н. Лоугбороу г-жа Уайт отрича казаното от г-жа Бурдик:

„Никога и при никакви обстоятелства не съм използвала такъв език пред никого, независимо колко грешен е бил. Дори аз съм отправяла вести към такива хора, които са използвали такива изрази... Аз никога не съм заявявала, че този или онзи са осъдени и прокълнати. Никога не съм представяла свидетелства от този вид за някого. Винаги ми е било показвано, че Божия народ трябва да избягва тези силни изрази, които са характерни за адвентистите от първия ден.”⁷⁴ В третото издание на Настоящата истина изглежда, че от перото на Елън Уайт се е изплъзнал един от тези „силни изрази”, които са толкова „характерни за адвентистите от първия ден”:

„Аз видях, че Сатана работеше чрез агенти по няколко начина. Той работеше чрез проповедници, които са отхвърлили истината (че 22 октомври 1844 г. е есхатологично важна дата) и са предадени на силна заблуда, за да повярват лъжа и да бъдат прокълнати.”⁷⁵

Обикновено г-жа Уайт предаваше същата вест чрез евфемизми като „петна на дрехите им”⁷⁶, или „сърца...  черни както винаги”⁷⁷, или „завинаги изгубени”.⁷⁸

Изглежда ясно, че г-жа Уайт отричаше само използването на определени изрази, тя не отрече, че е заявявала на личности (или класа от хора), че те са или ще бъдат изгубени. Тя заяви ясно, че съдружниците на Уилям Милър, които не подържаха своята вяра в Затворената врата и не приемеха седмия ден като събота, бяха изгубени.”⁷⁹

В действителност на следващият денят след деня в който получава видение в Париж, Мейн, тя пише за „лаодикийци”, които бяха „казали, че Затворената врата е от дявола..., че  те ще умрат в смъртта (втората).” Защо? Тя обяснява: „греха  срещу Светия Дух е да припишем на Сатана... това, което Светия Дух е направил.”⁸⁰

Святата целувка

Населението на Нова Англия беше забавлявано и скандализирано от статии във вестниците, относно безразборното публично целуване, което се случваше по време на събранията на фанатизираните последователи на Милър след деня на разочарованието. Един вестник описва тяхното събрание в Портланд:

„Брат М. заяви, че е получил специален подтик, че трябва да целуне сестра Н. Нейният съпруг, който присъстваше на събранието мислеше, че такъв подтик може да дойде само от дявола, тъй като само лош подтик можеше да изложи неговата съпруга, да бъде целуната от „грозно изглеждаща муцуна”, какъвто беше този брат. Така че той си я заведе в къщи не целуната и по всяка вероятност, това е мястото, на което тя щеше да остане.”⁸¹

Въпросът с целуването се появи на няколко пъти по време на процеса на Израел Дамън, и вариантите на думата (целувка, целунат, целуване) се срещат поне 26 пъти в записките от процеса. Свидетелите на обвиняемия смело защитаваха практиката.

Един определен пример на това „упражнение”, на което беше обърнато голямо внимание по време на процеса приличаше повече на примирителна целувка, отколкото на свята целувка. Доринда Бейкър, другата ясновидка, която присъстваше на събранието, се обърна към Джо Дуур и каза: „Ти ме отблъсна преди.” Дуур каза, че г-ца Бейкър е казала: „той е мислил погрешно за нея” Дуур беше „задоволен относно моята грешка и ... ние се целунахме със свята целувка.” Лотън Ламбърт наблюдаваше и каза, че г-ца Бейкър е казала: „чувството е прекрасно”. Джоел Дуур си спомня: „След като ме целуна тя каза, `има светлина пред нас`.”

Джоб Муди каза, че „целуването е поздрав на любов ... ние имаме позитивни текстове в Писанията за това...”, а Айсли Осбърн добави: „това е част от нашата вяра”.

По-късно Елън Уайт писа в съгласие с това. След като се причисли към 144 000 тя каза:

„След това синагогата на Сатана (падналите адвентисти, които се отказаха от 1844 г. и я обявиха като грешка и „номиналните църкви)”⁸² знаеха, че Бог ни обича, тези, които могат ... да поздравят братята със свята целувка и те се поклониха в нозете ни.”^83. (Интересно е, че удебелените думи бяха извадени от печат от шестото издание на Духовни дарби, том 2).

В петото издание на ранни писания съществуват няколко забележки, (които са поставени там през 1963 г. от настойниците на Наследството на Елън Уайт) „определени като изрази и случаи, които не са разбрани много добре днес...” Те казват:

„Съществуваше традиция между ранните, пазещи съботата адвентисти, да разменят свята целувка, като обряд на смирение. Не е направена забележка относно нередности при размяна на святата целувка между мъже и жени, но е отправен призив към всички да се въздържат от всякакви прояви на зло.”⁸⁴

Може би следващото издание на Ранни писания ще съдържа допълнение към това приложение, за да „обясни изрази и ситуации, които не са били добре разбрани”от настойниците през 1963 г.

Джеймс Айер-младши човекът, в чийто дом Дамън беше арестуван, каза пред съда: „част е от нашата вяра да се целуваме един другиго – брат целува сестра и сестра целува брат, аз мисля, че имаме потвърждението на Библията за това.” Г-жа Уайт се съгласява, като цитира 1 Сол. 5:26.⁸⁵ Факт е, че всичките специфични моменти на целуване, които бяха споменати по време на процеса срещу Дамън, бяха целувки между противоположен пол: Джо Дуур и Доринда Бекър, Израел Дамън и г-жа Айсли Осбърн и Дамън и г-жа Джордж Уудбъри.

Святият смях

Това вярване не беше нито Библейско или може би спорно, както святата целувка. „Святият смях” е споменат в статията в „Бангор Уинг и Къриер” относно обвинението срещу девет Милъристи и в списъка на фанатизираните изяви на Милъристите в периода след разочарованието, които бяха представени от читател на Зорницата и публикувани във вестника.⁸⁶

В писмо от август 1850 г. изглежда, че г-жа Уайт признава и потвърждава „святия смях”. Джеймс Уайт се разболял отведнъж. Елън, сестра Харис, Клариса Бонфой и сестрата на Елън, Сара, които са били заедно с болния мъж и започнаха да се молят за него:

„Сестра Харис и Клариса бяха напълно освободени и се молеха на Бог на висок глас. Духа направи така, че Клариса се смееше силно. Джеймс беше излекуван напълно...”⁸⁷

Изглежда странно, че когато г-жа Уайт написа това за публикуване, тя не спомена нищо за харизматична молитва, нито намекна за това, че „Духа е помогнал на Клариса да се смее силно.”⁸⁸

Смесено миене на крака

Свидетелят на обвинението Джеремая Б. Грийн даде показания, че е бил свидетел на миене на крака, по време на едно от по-ранните събрания, на което старейшина Дамън е бил водещ, но той е видял само „мъже да мият краката на мъже и жени на жени”. Джон Галистън каза: „ние мием краката си един на друг”. Джейкъб Мейсън спомена за: „миене на краката вечерта”, а Айсли Озбърн каза, че те предпочитат „да извършват обряда на миене на краката тайно”.

Практиката на миене на крака на Елън Уайт в 1851 г. беше много по-прогресивна, отколкото доклада от процеса на Дамън показва, че беше неговата практика през 1845 г. в Аткинсън. Позовавайки се на „задълженията... изпълнението, на които ще пази Божия народ смирен и отделен от света и от отстъпничество както номиналните църкви”, г-жа Уайт написа: „Аз видях, че Божия Дух е повлиял сестрите да мият краката на братята и че това е в унисон с наредбата на евангелието.” НО тя предупреждава: „Не съществува пример, който да ни е даден в Словото, братята да мият нозете на сестрите.”⁸⁹

В първото видение на Елън Хармън, (декември 1844 г.) й беше показано, че нейн�